С широко разкрачените си четири лапи, кучето подскачаше във въздуха при всяко
излайване, под разперения възлест клонак на дървото. Сигурно е срещнало семейството таралежи,
– помислих си – дето идват всяка година във високите треви в двора на бащиния ми дом. Тревата,
която нямам силите да окося.
Баща ми умря преди три години. Сега седи на стола до мен, завит до брадичката, а очите му
подпират с избелелия си поглед полите на планината. Седим двамата на каменната веранда пред
къщата – две тела попиващи влагата, спускаща се лепкаво към софийското поле. Деменция с ранно
начало. След един малък „съдов инцидент“ личността на баща ми катастрофира, заедно с цялото
ми детство. Тази мисъл всеки път ме удря и отнася без спирачен път.
Не успяхме да си кажем истинските неща – нито за развода им с майка ми, нито за това,
че изгони, бъдещия ми мъж навръх Нова година, заради… не помня, мъжки им работи някакви –
политически спор. Нито за абитуриентския ми бал, на който с майка ми отказаха да бъдат
заедно и аз го празнувах два пъти: две изпращания с един родител и два рода. Чувствах се като
красивите жени, които фокусниците „режат“ и поставят в различни чекмеджета и след това
ги събират. Аз още се опитвам да се залепя. Родителството не е като фокусите – остават
реални белези.
Сега, когато имам своя юноша, имам и двата вида белези. Белязана съм като дете и
родител. Не можах да му кажа, че му прощавам докато беше жив. Не можах да го целуна и да
кажа: „Обичам те, тате!“ Не можах да го пусна, задето никога не беше точно онзи, когото
очаквах и исках да бъде до мен. Затова, че не беше винаги до мен. Задето беше до мен, когато
това ме вбесяваше и задушаваше, а той дори не подозираше, че започвам да се надувам като
ядрена гъба, само като чуя гласа му. Не можах да му благодаря за прекрасните моменти, когато
ми беше стълба към небето, и вековен дъб, и път и указателна табела…
Не можах да му се оплача от сина ми, който се кара с баща си и подминава майка си (май
за мен става дума), сякаш съм бензинджия: пуска ми бакшиша си любов и изчезва с веселата си
компания и младата си приятелка. Любовта му е вече за друга. Дори не съм сигурна, че все още ме
има на неговата карта, че не съм някое забутано навеки островче в архипелага на детството му
с предупреждение за опасен залив, пълен с кръвожадни акули.
Защо не можахме да говорим, когато още те имаше татко?! Не искам един ден да седя в
твоя стол, завита с одеяло до брадичката, под есенната влага и сина ми да седи до мен, без да
съм способна да възприемам каквото и да било с избелелия си поглед.
– Мамо, дядо, мисля, че плаче.
Гласът на сина ѝ нахлу, заедно с есенните шумове, сред мислите ѝ, смеси се със собствения
ѝ глас, въвеждайки безпорядък, и я накара де се извърне с гръб към пътеката, идваща иззад къщата.
Беше си говорила на глас. Когато се обърна отново, синът ѝ я гледаше надвесил се над лицето на
дядо си. По бузите на баща ѝ проблясваше влага.
– Какво казваш, сине? – попита, премигвайки бързо, за да овладее сълзите си. Зад гърба
му плахо поглеждаше приятелката му, а синьо-розовата ѝ коса приличаше на огромен
цвят на магнолия.
Кучето тихо ги наблюдаваше изпод възлестия клонак на старата круша и от време на време
извърташе загрижено глава ту на една, ту на друга страна. Планината мълчеше.
