Чуйте историята, прочетена от автора — психологът Димитър Ганчев
– Колко пъти да ти казвам, да гасиш лампите вкъщи?! На теб говоря! Ти чуваш ли ме?
Зеленият плюшен мечок присви сините си като небето очи и промърмори нещо неодобрително под копчето, което му служеше за нос. Започна да подскача на един крак. Един съвсем упорит и досаден въпрос му беше влязъл в ухото и не искаше да излиза от там. Най-сетне успя до го изтръска и въпросът тихо тупна на пода, подскочи, олюля се на късите си крачети и се шмугна в една дупка на хлебарки под кухненския шкаф.
Хладилникът го изгледа със снизхождение от височината на своята бяла 300 литрова прохлада с автоматичен дефростер и отделен фризер с някакви много сложни функции за замразяване. Не одобряваше своеволията на Зеления мечок. Намираше го за доста безотговорен и малко нещо глупав.
Момчето поглеждаше мълчаливо ту към лампите, ту към устата на майка си, която удобно подпирайки се на хладилника, не спираше да изстрелва въпрос след въпрос. Майка му сега повтаряше, че казва много важни неща.
Мечокът: Важно е небето да е синьо, крокодилът да е зелен, водата да мокри, слънцето да е жълто и да грее, облаците да са бели и меки, тебеширът да прави дебели бели черти върху асфалта…
Хладилникът: Глупости! Важните неща са тези, които са свързани със сметките и икономията на енергия. Важно е, че съм клас ААА. Важна е марката ми! Важни са лъскавите ми сребристи лайсни на вратите. Важни са Led-светлините ми.
Мечокът: Ти обичаш ли да играеш на дама? Плочките в кухнята са много удобни за дама…
– Колко пъти ще ти повтарям? Защо ми мълчиш? Колко пъти съм ти казвала да не ми мълчиш, когато разговарям с теб?!
Хладилникът: Пак говориш празни приказки. Ти се едно глупавичко зелено мече. Аз съм хладилник, а това е СЕРИОЗНО нещо. Хладилниците не подскачаме на „дама“ по кухненските плочки. Ние си тежим на мястото като възрастните. Ние охлаждаме, изстудяваме, ние замразяваме и размразяваме всякакви неща.
Момчето чу много ясно „колко пъти“ и започна да брои на пръстите на лявата си ръка. Когато трябваше да прехвърли върху пръстите на дясната се обърка и очите му се насълзиха. Беше на пет години.
– Невъзпитано е да мълчиш, когато майка ти те пита! Аз така ли те възпитавам – да мълчиш, да се държиш невъзпитано? Какво да кажа на другите хора когато те видят такъв невъзпитан?
Кои други хора? – помисли си момчето. На леля и свако, на дебелата леличка от първия етаж, или на мустакатия чичко, дето продаваше на мама и тате цигари и бира?Защо мама говори за него на други хора?!
– Защо ме караш да викам?! Колко пъти да ти казвам…
Хладилникът недоволно пъшкаше от напрежение. Суетнята на сълзите на момченцето го смущаваше. Изобщо появеше ли се влага това означаваше системата му за размразяване да се включи автоматично. А това означаваше по-висок разход на енергия. Той беше толкова отговорен, направо изпълнен с отговорности от крачетата, чак до светещия цифров панел за програмите и градусите… Ала влагата не спираше да се събира вътре в него. Обзе го нещо, което, ако можеше, щеше да нарече тъга и желание да прегърне.
Автор: Димитър Ганчев
