“Тя е добра, но е едра”: годините ми като “дебела” балерина

“Тя е добра, но е едра”:

годините ми като “дебела” балерина

Бих могла да бъда професионален балерина. Поне това е лъжата, която си казвам, когато съм в състояние да се изправя пред отражението си в огледалото, без да се сривам в локва от съжаление.

След два семестъра в танцова консерватория в Лондон, напуснах. Година по-късно опитах отново в университета в моя роден щат Вирджиния. Но след две години си счупих крака и реших да премина към дисциплина, която беше по-малко обвързана с физическата ми цялост: журналистика. Скоро станах художествен редактор на училищния вестник. Сега, 10 години след като завърших колежа, имам трима красиви сина и успешна писателска кариера на свободна практика. Но фактът, че се отказах, преди да имам възможността да проверя дали наистина мога, ме преследва и до днес.

Когато разказвам за себе си, винаги се мъча да обясня точно нивото, което бях достигнала като балерина. “Тренирах, за да бъда професионален танцьор”; Бях “полупрофесионален танцьор”; ”Учих танци в колежа и трябваше да преподавам в класовете по балет”.

Когато споменете, че имате опит в балета, повечето хора приемат, че това е просто мечта на момиченца,

но за мен това беше много повече. Как се нарича, когато отделяте цялото си време и енергия за подготовка в нещо, но никога не сте били подходящ за въпросното нещо?

Какво е името за това, че не сте били достатъчно силни, за да рискувате да се провалите и затова се отказвате, докато продължавате напред и живеете остатъка от живота си, успокоявайки се с идеята, че може би щяхте да успеете, ако наистина го бяхте направили? Не е ли това собствената ни уникално опустошителна форма на провал?

Нашата култура фетишизира решителността, силата на характера и успеха. Казват ни отново и отново, че упоритата работа в крайна сметка ще се изплати, че отказването е практически непростимо.

Това, което не чуваме е, че успехът не е непременно синоним на щастие и че отказът може да бъде акт на самосъхранение.

Пролет е, Ню Йорк, а аз съм на 16 години. Моят учител по танци ме заведе, заедно с още един ученик, за да можем да влезем в няколко майсторски класа в различни училища и студия из града, така че да мога да се явя на прослушване за място в Балетна школа Джофри. Това е първото ми посещение в Ню Йорк и веднага се опиянявам от опасната комбинация, съставена от енергията на града и новооткритото чувство на свобода. Опитвам първата индийска храна, купувам кофти плетени мокасини, правя балетни пози за снимки до скалите в Сентрал Парк.

Студио Джофри е много по-малко и много по-тъмно, отколкото си представях; не е по-широко от няколко пътеки в хранителния магазин. Като млад танцьор в едно малко колежанско градче очаквах огромна, изпълнена със слънце афера, но подцених с колко малко пространство разполагат градове. Най-лошата част от всяко прослушване е моментът преди началото. Точно тогава можете да се побъркате. Дръпвам сърбящите си розови чорапогащи и намествам черното си трико. Докато загрявам се опитвам да избегна отражението си в огледалото, но също така внимавам за заветното “кльощаво огледало”, което притежава всяко студио. Помага ми, че никое от останалите момичета тук не са минали прослушването; те са студенти, а аз съм гост в класа им.

Нервна съм, но необуздана. Знам как да се справя. Разбрах. Аз съм в стихията си. Класът върви добре. Наистина добре. Спомням си всички комбинации, не забравяй да се усмихваш. Енергична и бърза съм на крака. Най-важното е, че мога да бъда в крак с останалите ученици. След час аз развълнувано се отправям към съблекалнята, изненадана от това колко добре се справих и с надеждата, че мога да бъда приета в училището. Мисля за това как, ако ме одобрят, ще напусна дома си и ще живея в общежитие.

“Тя е добра, но е едра”, дочувам как инструкторът казва на учителя ми по танци, докато слизам обратно в коридора.

Спирам се и се опитвам да асимилирам този коментар без да се разплача или да позволя да разберат, че съм ги чула. Но в този момент духът ми е смазан. Толкова много мисли се въртят в главата ми през останалата част от пътуването ни. Не мога да повярвам, че неправилната форма на тялото ми носи повече тежест, отколкото възможност да се движа прецизно през пространството. Не мога да повярвам, че по-кльощава, потенциално по-малко талантлива танцьорка ще получи “моето” място в училището. Но най-вече не мога да повярвам колко неудобно и напълно унизително е да бъдеш отхвърлен не защото не съм достатъчно добра, а защото не съм достатъчно слаба.

В крайна сметка тези мисли се кристализираха в объркване, въпроси.

Защо бях благословена с този талант в това тяло? Какво означава тялото ти да бъде твоето изкуство? Може ли по-дебелата четка да не направи толкова красиви удари?

Започнах късно да танцувам. По-късно от повечето. Бях на 11 години, когато влизам в първия си курс — безплатен, предлаган на сцената на малкия обществен театър в моя колежански град, но природният ми талант бързо стана очевидна. За тих, интровертен човек, танцът е откровение. Не се налага да говоря с никого. Откривам свят отвъд думите, където движенията разкриват истории по начини, които думите само мечтаят да правят. Свят, в който самите думи стават излишни и изглеждат почти извратено простени, а аз имам щастието да го обитавам всеки ден.

Скоро започнах да тренирам от два до четири часа на ден. Да уча у дома със самостоятелна програма означава, че мога да отида до студио на за час път от дома, за да взимам уроци няколко пъти седмично с по-напреднали учители. След това да живея през седмицата при други семейства или при моя учител по танци, за да мога да тренирам в най-доброто училище в района. Лятото минава в интензивен балет, което означава шест седмици далеч от дома, живот в общежития, цели дни в танцуване на балет във Вашингтон и Кралския балет в Уинипег. Ставам все по-добра и по-добра. Възхищавам се на способността си да балансирам en pointe с лекота. Веднъж направих пет завъртания в един завой на пируета. Пет. Типичният максимум за жени е три. Това е момент, който никога няма да забравя.

Но, когато чуете думата “балерина” тялото ми не е това, което
виждате в ума си.

Когато пубертетът удари на 15, килограмите започнаха да залепват за мен. Започвам да показвам пищен ханш, едри бедра, цъфтяща пазва. Не съм дебела сред “обикновените” хора – нося женски размер 8, но съм дебела за балерина. В тази професия рядко някой е по-голям от размер 4.

Предполага се, че балерините са отвъд човешкото: те са ефирни, извънземни същества, които вървят по линията между чувственото и девственото.

Да имаш забележими гърди и ханш означава да прекъснеш тази фантазия с гротескна сексуалност, напомняйки на публиката, че си човек.

След това прослушване започвам да се съмнявам в способностите си и поставям под въпрос шансовете си един ден да стана професионален танцьор. Оттам нататък никога не виждам в огледалото точно каквото желая. Огледалата са неизбежни за повечето танцьори, покриващи стените на почти всяко студио. Прекарвам часове пред тях всеки ден. Харесвам линиите, които виждам отразени, формите, в които мога да изкривя, как мога да имитирам движенията на моите учители с относителна лекота. Това, което ми показва сега огледалото, са моите раждащи ханш и тежки цици, къдравите парченца плът, висящи от горната част на ръцете.

Сега, когато виждам всички мои колеги танцьори, отразени в огледалото около мен, виждам не колко хармонични са нашите движения, а как на фона на техните леки тела щедростта на моето изпъква.

„Сигурни ли сте, че сте балетна танцьорка“, попита ме на консултация ортопедът за постоянната болка в ставата на десния ми голям пръст.

„Защото приличате повече на модерен танцьор.“

Аз съм на 17 години. И след като посетих дузина лекари в малкия ми роден град и се подложих на крайно болезнени кортизонови инжекции, които не осигуриха облекчение — карахме два часа да се видим с този лекар, защото той е фирменият лекар на голяма регионална балетна трупа. Коментарът му ме смущава, търсейки отговор. Убедена съм, че лекарят вярва, че болката е резултат от „излишното“ тегло, което натежава върху краката ми, но изследванията установяват сухожилие, което се разрушава и търка между костите на ставата ми.

Опитах модерния танц по-късно, когато бях в колежа. Макар че това е по-освобождаваща форма на танц — по-малко сковано, значително по-прощаваща различните типове тяло — аз, честно казано, не бях много добра. В училището в Лондон бях разпределена в най-високото ниво за балет и най-ниското за модерен танц.

Лятото след онова съкрушително прослушване в Джофри родителите ми ме изпратиха сама във фермата за коне на баба и дядо на час извън Ню Орлиънс. Отчасти причината беше да ме накажат за това, че са ме хванали да се целувам с момче малко преди да съм достатъчно голяма, според вижданията на родителите — 16 години.

Но нито едно родителско наказание не беше по-лошо от това, което вече бях наложила на себе си. Не за целуване на момчета, а за това, че сте дебели.

За да заглуша бръмченето на бягащата пътека, сменям на местната алтернативна рок радиостанция на уолкмена си. Песента е на White Town — I Could Never Be Your Woman. Парчето присъства силно сред летните хитове. Не съм живяла достатъчно, за да оценя какво означава текстът, но призрачният рефрен на песента ме преследва. Продължавам да бягам. Климатикът се бори със задушаващата влажност. Някои хора казват, че въздухът е „близък“, но изглежда, че природата се опитва да ви задушава бавно, като постепенно замества въздуха с вода. Най-добре се сдобий с хриле или страдай и умри.

Тичам по един час всеки ден, като натискам бутона на наклона все по-високо, както и този за скоростта отново и отново. Тичам въпреки потта и болката в мускулите. Спирам само когато ми стане толкова замаяно, че има опасност да изляза и да падна.

Бягам от мазнините си, далеч от възможността за провал. Тичам и бягам, но никога не стигам там, където искам да отида.

Баба ми представя любящо приготвена, домашна южна храна — пържени яйца и хаш с месо и картофи, красиви пайове — но аз ям само веднъж на ден и отказвам останалото. Обичам хаш; това е нещо, което никога не ядем у дома. Това е солено, пухкаво, мазно южно угощение, както никое друго. Никога не съм отказвала да ми готви, но дори баба да усеща, че има нещо нередно, не го споменава. Извън зоркия поглед на майка ми се опитвам да се боря с булимия. Бързо откривам, че да се опитам да предизвикам собственоръчно повръщане е твърде травмиращо и трудно. Така че намалявам прекомерните количества мляко с магнезиево слабително. Нищо, което опитвам, няма голям резултат по отношение на отслабването, най-вече защото разбърквам метаболизма си. Веднага щом започна да ям здравословни количества храна и спра да злоупотребявам със слабителни, връщам теглото си обратно нагоре.

Най-сладкото отмъщение, най-добрият начин да докажа, че всички съмняващи се и мразещи грешат, щеше да е моят успех.

В нашата култура е ясно, че преодоляването на недостатъците, за да излезете победоносно след тях, е единственият приемлив завършек на подобни истории. Но години наред чувах колко неправилно е тялото ми. Трудно е да обичаш изкуството на тялото си, за което всички казват, че не те обича. Става твърде трудно да съгласуваш физическия си талант с физическата си неадекватност.

До голяма степен спрях да разказвам за опита си в класическия танц на нови познати. Не защото е толкова далеч назад или дори не защото нямам идея как да го определя, а защото знам, че всеки път, когато кажа, че съм балерина, човекът отсреща веднага оценява тялото ми и се чуди в каква фантастична страна живея и съм живяла.

„Балетът“ се превърна в моята дума-спусък. Разговорът за това освобождава кучетата на смазващото съжаление, които решително се впиват в глезените ми.

Оставих света на танца заради света на думите, защото светът на писането не се интересува дали ще си счупя крака. Реших, че ако не мога да танцувам, поне мога да пиша за това. Реших, че тялото ми не е в центъра на изкуството на журналистиката, светът на писането не трябва да се интересува дали съм 150 или 250 паунда. Знам, че сега няма индустрии, почти няма места, в които телата на жените не се съдят. И все пак писането, въпреки че е творчески процес, не храни душата ми по същия начин, по който танцуването.

От около осем години не съм виждала танцово студио отвътре. Всеки ден, когато не танцувам, частица от душата ми изсъхва.

Сърцето ме боли да се движа отново, да се изгубя в себе си, да се изгубя в музика, в движение, в пространството; да проследя онези познати модели и форми, които все още ми идват толкова лесно, докато се завъртя безопасно в кухнята си. Искам толкова много повече. Искам да бъда в истинско студио с връстниците си; на истинска сцена. Искам да знам какво би било, ако продължавах и устоявах на натиска на хейтърите.

Не мога да не изпитвам ревност от възрастните, които виждам да говорят за балет и за взимане на уроци по балет за първи път, откакто са били млади. Завиждам на онази чиста, неусложнена радост, която танцът може да им донесе; това е нещо, което се страхувам, че повече няма да почувствам. Не мога просто да вляза с танцова стъпка в студио и да взема час. Ако само споменаването на танц подбужда в мен прилив от неадекватност и чувство за провал, кой знае какво може един урок да предизвика у мен. Освен това не съм като тях.

Не съм от онези хора, които просто взимат няколко балетни курса в средното училище. Можех да съм професионалист. Бях толкова близо, затова ме боли.

Дълъг път беше, но с тялото ми и стигнахме до помирение. Сега съм щастлива в размер 12: удовлетворена от знанието, че моето тяло — независимо дали или заради размерите си — е изпълнило перфектни пируети и ражда красиви бебета. Но това, че се съгласявам с тялото си, не означава, че непременно му прощавам, когато ме предаде; че някога ще спра да се чудя дали щях да прекарам живота си на сцената, ако бях малко по-лека.

Оливия Кембъл е журналист и есеист, специализирана в медицината, майчинството, изкуствата и историята. Работата й се появява или предстои в Washington Post, списание New York, списание Smithsonian, Literary Hub, Scientific American, списание Parents, Pacific Standard и списание Undark. Ще намерите историята й в оригинал ето тук.

1 thoughts on ““Тя е добра, но е едра”: годините ми като “дебела” балерина

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *