Невъзможната вечеря

Невъзможната вечеря

 

Искам да се храним заедно.
Но това не е достатъчно, искам освен това:
Да не ме гледаш под вежда дали хапките ми са големи, да не ми правиш забележки, че дъвча шумно. Пази боже да кажа нещо, още несдъвкала. Ужас е, ако се засмея с глас.
Ядем заедно само навън.

Плюскаме вечеря в тишина,

след като ти си седял цял ден гладен, а аз съм си взела бисквита с кафето.
Последният път след цял ден глад ми каза на първата хапка “можеш ли да не си отваряш устата толкова”. И погледът ти беше един.

Беше ми вкусно.

Стана ми никакво.
Днес видях, че едва се сдържа да го кажеш пак да го направиш. Отвори си устата. Сдържа се този път, защото не гледаше в мен, гледаше в телефона.
Единствено той прави храненето заедно поносимо. Когато опитвах да вечеряме заедно у дома, беше телевизора, увеличен като за глухите ми баба и дядо.
Клишето е, че любовта минава през стомаха. И това е хубаво. Това е нормално.
За теб е важно да е чисто.

А храненето е мръсно,

объркващо, издаващо слабост. Също като секса. Също като любовта.
И аз бях далече от човешкото, мислейки се за твърде перфектна, за да се храня. Как винаги срещам това, което съм била, за да го видя отстрани.
А сега съм слаба. Отивам в кухнята и се натъпквам, защото съм обидена, искам да почувствам нещо и се опитвам да си затворя устата. За да не закрещя.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *