Непремерен комплимент към отслабнала приятелка? Забележка към сина, че се е източил, но е като щиглец или към дъщерята, че вече не спортува, а набляга на пастата и вече трупа килограми? Всички тези ситуации изглеждат безобидно. Въпросът е в какъв контекст са направени.
Често се опитваме да мотивираме другите да намалят килограмите, за да влязат във форма.
Предизвикваме, покровителстваме, на моменти леко дразним. Водени от добри намерения обаче, можем даже да навредим, защото свеждаме всичко до вярата, че той само трябва да спре (или започне) да яде или спортува и всичко ще бъде наред. Неволно омаловажаваме проблема и вместо да се превърнем в опора, ставаме враг.
Съвсем не всеки отказ от храна е хранително разстройство,
но за да илюстрираме колко са важни дори невинните забележки, ще разкажем история на приятелка на проекта Живот на килограм. Тя е така представена, че пази всички правила за конфиденциалност.
Анорексията й се отключва през пубертета. Поводът е коментар на най-добрия й приятел, в когото момичето е влюбено тогава. Той подхвърля в час по физическо, очевидно на шега, “Ана, какви баджаци си отпрала”. Някоя друга Ана щеше да се засмее, да му върне забележката, да го замери с лист от тетрадка на топче. Но нашето момиче се затваря в себе си и започва да бяга от естественото превръщане на детското си тяло в женско.
Обикновено килограмите са следствие, а не причина.
Затова нека покажем грижа за близките си и искрено ги попитаме как са, тормози ли ги нещо, но и да им отделим достатъчно време, за да чуем отговора. Когато виждаме, че синът или дъщерята започва да трупа килограми, нека опитаме внимателно да разберем дали всичко с приятелите и съучениците е наред. А и да преразгледаме дневния режим на цялото семейство — храним ли се заедно, колко пълноценна е храната ви, разговорите на масата приятни ли са или всеки тихо рови в чинията. Отделете заедно време за разходка, за пътуване и посещения на театър, цирк, изложби. Гледайте заедно филми и сериали, които засягат темата.
Ами ако приятелката е гладувала месеци, за да достигне заветните килограми?
Или повръща? Това за похвала ли е? Ами ако сме 31-вия човек, отбелязал, че тийнейджърът не е мъжествен, щом е слаб, присъединявайки се към съучениците, които вече го дразнят за това? Ами ако дъщерята не се чувства добре в отбора по волейбол и затова избива негативните си емоции чрез храната? Тези преживявания са омаловажени до фонов шум, ако просто механично сипем мнения и съвети. А и нито една от изброените ситуации не е за похвала. За тревога е.
Като психолози, които всекидневно се сблъскват с хранителните разстройства ние призоваваме: преди да направим какъвто и да е коментар към човека отсреща, добре е да го чуем. И не говорим само за думи, а за внимателно вглеждане в израза, в навиците, в жестовете, за да разберем как да подходим и дали забележките са намясто.
